Недомлъвки

Понеже цяла седмица не съм писала си бях намислила доста неща.
За новата ми чанта. За все по-увеличаващите се на брой розови самобръсначки в банята (опасно явление или природен феномен?!). За бръчките. За най-щастливия ден (научно било доказано, моля ви се). За баловета (когато се оказва, че цяла България има коли за по 100 хил. евро)
Само че в момента ще пиша само за взаимното съжителство. Тука ми идва една преупотребявана метафора - все едно да се движиш по острието на бръснач. Заради такива моменти ми иде да си обера багажа от хубавата ми квартира и да се изпаря в небитието и никога, ама никога да не се обадя на тези хора. Има такива моменти, когато се дразня и си мълча и просто чакам да ми мине и такива, в които се дразня и решавам да не си замълча. Е, винаги съм съжалявала за това. Защото всичко ми се връща стократно и както и днес се разтрепервам и вдигам кръвно. На другия, естествено, му олеква - щом ми се е разтоварил по библейски си е измил ръцете и не мисли за последствията. Не трябва да пиша за това, когато съм бясна, защото знам какво ще се получи. Дали въобще ще го напиша е друг въпрос. Искам и аз някъде да се разтоваря, а не да редя празни приказки, докато чакам аналгина да подейства. За да има поука от тези недомлъвки, ще дам един съвет - пазете се от хора, които нямат културата да изслушват и да се вслушват.
Или направо живейте сами. С коте. (такова ангелче като Ишмаел, како, обаче трудно ще намерят, не мислиш ли?:))

Кратки

В петък получих мейл от дипломния ми ръководител. На кратко ми казваше, че до 30 юни трябва да съм готова с дипломната работа + статията, която ще пишем върху нея за научната конференция.
Толкова се притесних, че цял ден нищо не можах да направя.

В събота от желание да уча рисувах, ходих да разгледам новия Сити Център София, пихме бира в градинката на НДК и пазарувахме от Пикадили. В крайна сметка си легнах - защо да развалям ползотворния ден?

И накрая в неделя имах голямото желание да пера и да простирам цял ден, но всичко се изчерпа само с три перални. Все пак учих.

Днес пак учих. Мразя Гаус, Поасон и Лагранж, в този ред на мисли да не забравя да спомена и Коши. Обнадеждаващ е фактът, че все пак свърших някаква работа и на работа.
Започнах да се притеснявам, че от много учене ще си съсипя развитието.

Another brick in the wall

Тази история започва преди около 3 месеца. Но не се знае как ще завърши.
Всъщност началото е от преди около 6 месеца. Но в такива подробности, аз няма да изпадам.
В един много мразовит януарски следобед аз пристигам за поредния оглед на квартира. Естествено сама. Болна съм от ангина и ужасно ме боли гърлото, както може би се досещате. Спомням си негативизма, който обичайно изпитвах, когато брокерката ми се обаждаше за поредния оглед. В случая попадам тук, на върха, на Бигла. И се оказвам смаяна от апартамента, който макар и в трагично състояние, беше с пъти по-добър от всички останали, които гледах. Обаче холът - преходен. Пълно нещастие. Иначе човекът, пълномощник на хазяйката, тук за краткост наричан майстора (той е главният герой да подскажа, но дори и като такъв не заслужава да го пиша с главна буква), се оказва далновиден. Ние имаме фирма, ние се занимаваме точно с това - ето тука по средата на хола ще ви преградя. Ще стане страхотно като истинска стена, казва той.
Блажени са вярващите.
Повярвахме му - той лесно убеждава, както и всички останали. Малко се чувствах виновна, че ги подведох. Вече не - аз останах най-разочарована и излъгана от всички, на другите май просто спря да им пука.
Последваха няколко проекта, премина се от най-удачната идея към най-безумната идея, ама която да се хареса на всички. Измислил съм го един път, каза той, всичко е на основата на гардероба, към него ще се прикрепят плоскости и в крайна сметката на стената ще има само 2 дупки. За пред хазяйката - един гардероб с надстройка. Всички доволни и щастливи, дадохме предплата и се разбрахме за след две седмици.
Мина се един месец - майсторът не си вдига телефона. Още половин месец - майсторът продължава да не го вдига. Стана известен сред апокрифните среди като "майстора, който не го вдига". Към края на втория месец се обади - идвам. И дойде - разпроби целия таван и две стени. Вкъщи стана като в "Топло". После още един месец му трябваше да приключи стената - накрая и сами си я боядисахме. Това е майсторът, който хем го не дига, хем бавно свършва. Изначалният майстор. Баш майсторът.
Всичко, което претърпяхме - пълния тормоз и от страна на съквартирантите, както и от майстора, последвани от притеснения, след като всичко се оказа не така както го искахме; две нощи не спах от ужас, че ще ни изгонят заради малоумието му, а на първата, за да се успокоя пих 3 ракии - големи; около двете седмици, в които живяхме със стълба по средата на стаята, кофа с латекс до нея и найлони по пода под разпиляните инструменти; поне стоте телефонни разговора с майстора - всичко това описва една съществена част от живота ми в последните три месеца. И всичко това е заради Стената.
И ето я стената - в своето величие е съизмерима само с Великата китайска стена, с мъката и нервите, които е причинила - с Берлинската стена (но това е зловещо сравнение, все пак я събориха).
А всъщност прилича на хладилник.

Иска ми се накрая да кажа, че сме отървали от майстора за вечни времена - но, уви, всичките комплекти инструменти стоят във фоайето, стълбата е на балкона, а не се знае какво ще му хрумне този път. Става малко като в разказите с неочакван край на Роалд Дал. Той даже не е неочакван, а по-скоро отворен. Изтръпвам.
А даже не сме казали на хазяйката...

За убиване на времето...

Петъчно съм разсеяна и разхвърлена, в прибавка ме боли главата. Имам вече много сериозни резерви към Загорката. Не може да има вкус на спирт и всички да ми твърдят, че това е най-хубавата бира в България. Моля ви се тогава ми обяснете как от 4 бири и половина ме цепи главата вече цял ден, ако не е чист спирт това.
И така мама пристигна:) Довечера ще я водим на театър, а утре заминаваме за Мелник, почти нямам търпение. И понеже си изпускам за пореден път урока по рисуване, ще гледам да наваксам със снимане. Жалко, че нямам по-хубав фотоапарат. Мислех да взема служебния, ама кака ми вкара някакви резерви и паранои. Всъщност има още време да реша. Този път обаче Ния, моята художничка, ми заръча за домашна работа да рисувам по снимките. Това ще бъде интересно - някакво сериозно предизвикателство за мен изглежда.
И естествено днеска тотално пренебрегнах дипломната работа. В момента в главата ми е страшна каша от разните му там ЧДУ, шейп функции и метода на Галеркин. Аман! Един приятел вчера ме попита дали съм забърсала някое гадже. Аз казах не, ама за сметка на това забърсах няколко уравнения, даже десетки:)
Отново се разсеях - бях си намислила точно какво ще напиша го забравих. Лидия често правеше така (тя и сега е такава де) - влиза в редакцията и казва "Измислих страхотно заглавие за първа страница снощи... Ама го забравих.":)
А, да, сетих се - един приятел днес ми напомни за цитата, който ми висеше на вратата на стаята в общежитието. Беше на Кърт Вонегът от словото му пред випуск '97 на MIT. И си висеше там с ясна цел - за самоуспокоение и самозаблуждение:

Не се чувствайте виновни ако не знаете какво искате от живота. Най-интересните хора, които познавам не са знаели на 22 год. какво искат от живота. Някои от най-интересните на 40 год. все още не знаят.

Аз непрекъснато ги сменях тия цитати - по едно време, когато ме опукаха на изпитите втори-трети курс, там имаше цитат на Пратчет и по-точно на Смърт:

Не съществува справедливост, съществувам само аз.

Но този на Вонегът се позадържа до края мисля:) Ами съвсем актуален е и досега, макар че си мисля, че знам донякъде какво искам да направя със себе си. Това обаче си е цяла тема за пост и не е за сега. Цялото слово е доста добро всъщност. Това

Understand that friends come and go, but with a precious few you should hold on. Work hard to bridge the gaps in geography and lifestyle, because the older you get, the more you need the people who knew you when you were young.

е страхотно. Струва си точно този съвет да последваш:)
Ами разпилян се получи този пост, малко като за отбиване на номера. Но следващия път - повече.

Нещо лично ей така

Не съм се ориентирала каква да бъде целта на блога. Гледам, модерно е да пишеш донякъде абстрактно, без да засягаш прекалено лични теми и същевременно това да забавлява читателите ти, като темите са злободневни или такива, каквито те вълнуват, или мислиш, че ще развълнуват читателите ти. И понеже аз по цял ден чета форуми, блогове и каквото още може да ви мине през ум, предпочитам да чета именно такива постове - неангажиращи, с внимание към читателя, предизвикващи желание за диалог. Ми май не ме бива много така да пиша, или де да знам?!
Във всеки случай днес, съм ужасно разсеяна - то си личи по начина, по който пиша. Така че обстойният анализ, който възнамерявах да направя на себе си и в частност на блога, както винаги се отлага във времето. Затова пък ужасно ми се иска да споделя нещо лично ей така - просто детски навик още в мен живее:) Изпратих Андрей. Купих си обувки. Епилирах се. Ей тези три неща за 3 дена. Андрей ще ми липсва, но не толкова много, без това се уморих от намеци и не-намеци и други работи...И, Андрей, ти ми каза, че не ги четеш блоговете, така че ако се направиш на обиден - веднага те хващам в лъжа:)
Най-после започнах да се занимавам сериозно с тази дипломна работа. Тя стана донякъде митична - винаги си намирам оправдания с нея. Защо не си търся нова работа - заради дипломната,нямам време за рисуване, за спорт, за мъже, за нищо нямам време само и само заради дипломната, а аз де факто не съм почнала да я пиша. То явно всички очакват някакви чудеса от мен - и най-много дипломния ми ръководител. С предната успях да се справя на границата на нервното разтройство и проявеният героизъм беше с цената на "кървав пот", но тази май ще е много повече от това.
И вървя пеш до работата. Чичо Стефчо-охраната каза, че така както съм си вървяла току виж и гадже съм си хванала, дет са викало. Чичо Стефчо не беше и подозирал как ще му отговоря.:) Километрите са към 3 - 35 минути по нанадолнище, толкова за физическата ми подготовка:) Бирите също са по 3 вечер вече, толкова за диетата ми:)
И толкова за днес:)

Още има люлякови нощи...

Люляците са цъфнали. Навън е едно такова романтично, чак сърцето ти плаче за щастие.
Неповторим е мирисът на пролет иии (тук ще ви изненадам) още нещо...
Още ми е трудно да пиша в блога, защото съм ужасно отвикнала да пиша. Трябва да имам Идея. Но тя винаги е някакси недооформена и след премислянето изчезва. Затова реших да пренебрегна Идеята, а да наблегна на Спонтанността (ех, че сложна дума). И да се водя от Настроението. Същото е малко носталгично, с тъга към нещо отминало и същевременно близко. Уча се отново да бъда сама - зимата е лесно и без това цялото време е мрачно, заедно с настроението. Но сега през пролетта, когато сърцето тръпне и претръпва, когато искам или не - виждам красотата навсякъде, и когато изглежда толкова лесно да бъдеш щастлив, именно сега нещо те дърпа назад и ти припомня, че някак-си-нещо-си се изплъзва.
Люляците са цъфнали. Небето е точно този отенък на синьото, който много обичам (а вие нали знаете, че синьото идва, когато зеленото се усмихва). И всичко е в правилните цветове - любимите ми.
Люляците са цъфнали. И това наистина е последното нещо-като-оплакване-и-самосъжаление, което ще чуете от мен. Обещавам! И се заклевам на вас, многобройни мой читателю, събрал всичко в едно тяло, мила ми како:) (Вземи коментирай най-сетне, аман ма како, без тва само ти четеш:Р)
И да излезете да ги видите тези люляци. НЕПРЕМЕННО!

Търся си...

мъж. Висок, хубав и синеок.
Ааайде от мен да мине - може да не е синеок, да е висок е важно.
А мои снимки може и да приложа при поискване;) А най-добре на живо и на по бира:)

Предложения?

За ползата от косматите крака

Понеже този пост го почвам сигурно от месец - сега много бързо ще го завърша.
Косматите крака най-сигурно предпазват от секс на първа и единствена среща. В крайна сметка при такъв секс може да се достигне до безкрайни усложнения.
Момичета, ако не сте сигурни, не си бръснете краката. Моля.:)

Devil. Inside. Enjoy.

И ето ме отново:) Възнамерявах да напиша ознаменуващ пост за името на блога. Ето вече е кръстен и гордо се показва наляво надясно, но все пак само на подбрани хора. Devil Inside ми е прякор, подарен от един приятел, както и всички останали мои прякори. Както си възнемарявах мина повече от една седмица, затова сега анонсът е кратък, но дълбоко информационен!
Честитo, блогче, да си ми живо и здравооооо:)

А аа аааа
Защо така ми слага датата и часа???
Снощи нещо се е объркало, вчерашния пост го дава все едно е от първи април:)

Надявам се и вярвам

Надявам се и вярвам... е една песен, май на братя Аргирови. Лично аз я знам от репертоара на НЛО и по-специално "Как си ти, как си ти" - ааа който е слушал плочите на нло-то ще знае.
Ама мисълта ми е далеч от това да ви обяснявам за гения на нло, още през 80-те.
За първи път измислям заглавието преди поста. Всъщност при положение, че ми е едва втори-трети по-сериозен пост, всичко ще ми бъде за първи път:). А и за да бъда докрай честна от вчера съм го замислила този пост, така че все пак заглавието е измислено след поста. И въобще хронологията на написването не е важна, важна е идеята.
И така вчера времето беше повече от чудесно... за понеделник. Мрачно, студено, с едни много много ситни капчици дъжд, от този мокрещия вид. И понеже новата квартира е изпълнена и с нови преживявания, като плащането на сметки например, аз логично се бях насочила към най-близката каса на БТК снощи. Засега аз се занимавам със сметките, а пък да видим кога ще ми писне. Касата е в квартала на около километър от къщи. На отиване бях нацупена и гледах тъжно от трамвая мокрите улици. Слязох, намерих го този супер-модерен-център-каса и се заприбирах пеш към другия край на квартала.
Един от рядките моменти напоследък, когато съм се чувствала спокойна и в мир със себе си. Същите ситни мокри капчици вече повече освежаващи, сякаш природата лично се е захванала с хидратацията на моята кожа, и един обещаващ мирис - на свежо, зелено и възбуждащо, и тези напъпили листа по дърветата - въобще пробуждане с пълна сила. Не слънчевото време носи духа на пролетта, първият пролетен дъжд я прави истинска. И светлината - приглушена и срамежлива, едва проникваща зад облаците и същевременно толкова прекрасна - късен пролетен дъждовен следобед.
И се прибрах с нова енергия и нови сили - надяваааам се и вяяярвааам:))
Затова пък днеска - пълна катастрофа. Целия ден ми е криво и ми се спи. Единственото хубаво нещо беше статията, която прочетох. Линк утре ще дам днес ми се спи(ауу и се повтарям):)
Не знам, малко необичайно ми е това блогване - хем писане, хем не-насериозно. Нали отдавна не съм писала... Странно ми е изведнъж да почна и то в такива количества.
А и имам нужда от насърчение... Айде ма какооооу:Р

Името, името

И в този момент се сещам, че още не съм си измислила име на блога.
Како, ти какво ще предложиш?

Много ми е трудно със заглавията

С такъв голям ентусиазъм си направих акаунт, а ето че въобще не пиша.
Навремето го правих - много често, в момента, в който стъпих в Техническия университет (оттук нататък наричан от мен за краткост ТУ или просто меи-то) цялото вдъхновение на младежката ми душа си отиде. Било то от прекалена заетост (бурен живот го наречете), било и защото най-сетне се сблъсках с реалността със страшна сила, дотогава просто живях защитена от мама и татко. И изведнъж баааам Ст. град, бааааам домакинска работа, баааам тотална липса на лично пространство (не че ми е липсвало чак толкоз през първите години). Еуфорията от тази самостоятелност така те сграбчва, че се усещаш по средата на трети курс и изведнъж колко бързо минали годините:)
И така ето ме пак, много порастнала и отново застанала пред "белия лист". Няма ме вече в Ст. град и много бързо минаха годините. Още не съм се съвзела от смяната на обстановката и честно казано ст. град страшно много ми липсва. Затова го почнах този блог. ..

Пък и нали трябва да си имам оправдание да не си пиша дипломната работа.

Стефчо

На Стефчо му беше студено на ушичките

Како, обичам тааа

Како обичам та ма ииии винаги ша та обичам - да гу знайш!

Искам да ги видя тези коментари

Много интересно, само пробичкааа

За пръв път ми е...

Хайде сега проба проба докато измисля име подходящо на блогчето