2/20/2011

Откакто научихме за рака на мама, все си мисля за татко. Как ли щеше да бъде, ако беше жив. Сестра ми е убедена, че е щял да бъде съкрушен. Аз не съм сигурна, по-скоро мисля, че всичко щеше да е по-лесно.

Татко беше човекът с несъкрушимата вяра, с безпрекословната любов и безграничното доверие в света и в нас, и в Бога. Той беше нашият източник на сила, а заедно с мама бяха неделима единица на енергия и обич.

Година и два месеца след смъртта му и изправена пред заплахата да изгубя и другия си родител съм на път не само да загубя вярата в доброто, но и вярата като цяло. Хората и за много по-малко нещастие го правят - какво остава за нас. Чудя се доколко човек е способен да търпи и какви са границите на самообладанието.

Въпреки цялата мъка и отчаяние, наскоро се научих да бъда благодарна. Първо за всеки изминал ден с мама, после за всеки ден, който имахме с татко и с мама, за това, което никога нямаше да се случи без тях, като цяло благодаря на Бог, че ни помага и ни дава надежда, колкото и наивно и глупаво да звучи.

И не знам какво да правя.