Мъничка, мъничка моя

Всяка година на 8ми март рецитирах на мама това стихотворение. Миналата година със сълзи и със свито гърло, задавено едвам едвам го казах за последен път на мама. Няма я вече почти шест месеца. Най-много ми липсва гласа й и начина, по който казваше - "На мама момичетата".

Вече не сме ничии момичета.

Най-много съжалявам за моментите, когато мислех, че цялата обич, която ми се предоставяше, и цялото щастие, с което разполагах, ми се полагат по право и не трябва да се отплащам и да отвръщам. Съжалявам за това, че приемах родителите си за даденост, сякаш вечно ще са тук. И двамата си отидоха трагично и внезапно и нищо не би ме направило по-щастлива от само един момент, в който татко пак да ми се усмихме, или мама да ме погали, с нейната малка, жулеща и топла ръка.
Не знам какво стана с морското момиче? Пролените сълзи са морско солени и душата все по-малко морско слънчева остава.

Две погребения за по-малко от две години са твърде много.

Откакто научихме за рака на мама, все си мисля за татко. Как ли щеше да бъде, ако беше жив. Сестра ми е убедена, че е щял да бъде съкрушен. Аз не съм сигурна, по-скоро мисля, че всичко щеше да е по-лесно.

Татко беше човекът с несъкрушимата вяра, с безпрекословната любов и безграничното доверие в света и в нас, и в Бога. Той беше нашият източник на сила, а заедно с мама бяха неделима единица на енергия и обич.

Година и два месеца след смъртта му и изправена пред заплахата да изгубя и другия си родител съм на път не само да загубя вярата в доброто, но и вярата като цяло. Хората и за много по-малко нещастие го правят - какво остава за нас. Чудя се доколко човек е способен да търпи и какви са границите на самообладанието.

Въпреки цялата мъка и отчаяние, наскоро се научих да бъда благодарна. Първо за всеки изминал ден с мама, после за всеки ден, който имахме с татко и с мама, за това, което никога нямаше да се случи без тях, като цяло благодаря на Бог, че ни помага и ни дава надежда, колкото и наивно и глупаво да звучи.

И не знам какво да правя.

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My noon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last for ever: I was wrong.

The stars are not wanted now: put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood.
For nothing now can ever come to any good.

W. H. Auden

В предишния си живот съм била сурикат

Открих, че мога да пиша само, когато съм щастлива.
Няколкото задължителни думи за последните месеци:

преместване, второ преместване
живот на стара мома с много котки
всички около мен се изпожениха
излъгаха ме за работа
животът е прекрасен!

Цитатът е от Боби и всичко е пълната истина, без второто (донякъде), третото (донякъде) и петото (донякъде) изречение, заклевам се :)

Но причината наистина да се разпиша отново е Джо и нейният призив да се чуят онези 6 малко важни неща, които ме правят щастлива.

А те са:

1. Първата бира. Няма нищо по-готино от това. После всичко става много по-плавно и лесно за възприемане.

2. Всяка следваща бира. Приемам с еднаква радост и първата, и всяка следваща бира. Естествено, има някои недостатъци - след дадена бира нататък приемам с радост доста неща освен бирата :)

3. Обичам да ходя без сутиен. Ей така, не знам каква е причината - или дълго време съм живяла в Ст. град или просто морското в мен все още държи фронта. Във всеки случай съм развила резистентност към сутиени - аз ги мразя, те ми отвръщат с достойнство. Всеки втори сутиен в моя гардероб има 5-годишна история, а всеки първи - 8-годишна. Общо са два.

4. Напоследък преоткрих четенето по автобуси, трамваи и спирки и това ми доставя страшно удоволствие. Нали знаете как всички книжки от Света на Диста на Пратчет са едни мънички и са идеални за изваждане и четене навсякъде. Всяка от тях съм я чела поне по 10 пъти, което е едно от другите неща, които ме правят щастлива - препрочитането де, или по-скоро откриването, че имаш нещо, което пак ти се иска да прочетеш. Същото е като гледането на един филм много пъти, ама малко по-хубаво. Дори сега като си купих Малката чанта, отново намирам начин да мъкна със себе си книга, яке и чадър.

5.Гледам цели сериали наведнъж. Като сбъдната мечта от детството. Навремето като даваха "Спешно отделение" и "Бриско Каунти Младши" или от по-рано епизодите на Дисни, или още от по-рано "Островът на съкровищата", ама фантастичния, исках да ги гледам нонстоп по цял ден. Сега го мога и страшно се кефя. Със същото настървение гледам всяко шоу за танци и песни и се вълнувам и се вдъхновявам.

6. Освен това обичам: слънцето, морето и пясъка, лятото, пролетта, есента и зимата, обичам да си пия кафето сутрин на терасата с книга в ръка, докато се пека; обичам просто да се препичам; обичам да си вдигам краката на бюрото, докато гледам филм; обичам да чета на нощната лампа, докато заспивам; обичам да чета блогове; обичам да откривам нещо, което обичам да правя.

Обичам да измислям хубави заглавия :)

27

Всичко започна с тази шега за 27-те рокли. Нали сте го гледали? Накратко едно момиче е шаферка на 27 сватби, докато най-накрая не среща "истинската любов". Когато преди известно време споменах, че съм канена на една сватба, не предполагах, че ще бъда поканена на още две. Е, фактите са си факти, миналата година кума, тази година... шаферка. Колкото до онази шега - всичките ми приятели се смеят, аз вдигам вежди.
Не се оплаквам, искам да си говорим за отношения. Приятелските такива. Какво става ако две години не сте се виждали с много близка приятелка от също толкова близкото минало? Когато ви се обади - ви кани на сватба. Какво става, когато разделяйки се със съкваратирантка, някак сте успели да се засегнете една друга и не се чувате 2-3 месеца? Когато ви се обади - ви кани сватба, на която сте шаферка. Какво става, когато в самотна съботна вечер, се обади някой, който не сте чували от много отдавна? Ясно, ще ви го спестя.
Нали когато държиш на някого си с него и в лошо и добро? Някакси успях да стигна до такъв момент, в който хора, които съм обичала, ми се обаждат само за сватби. Все още не мога да си отговоря на въпроса дали това е вид показване, или наистина се нуждаят от мен и дали възстановеното приятелство и близост ще се задържат повече - да речем дори и след първото дете? Така, дотук трябва да ми е проличала изненадата от поканите. Все още се питам с какво съм го заслужила? С какво съм заслужила размахването пред носа ми на безметежното семейно щастие и изобщо безоблачно съществуване, или съм заслужила с нещо навирането в носа на материално благополучие, каквото означава една сватба. Иска ми се да повярвам на варианта, в който толкова много ме обичат, че трябва завинаги да съм свидетел на тяхното щастие. Ха. Тогава какво правя на сватби на хора, които вече почти не познавам?
Човек е наистина самотен по сватби. Точно тогава самотата се навира в очите на всички и не стига това, че сам си потиснат, ами отгоре на всичко всеки, който познаваш на тази сватба, се занимава с твоята самота, че и малко от тези, които не познаваш. Така профилът на ходещите по сватби и необвързани хора, става ясен - те са просто мазохисти с много излишно време и пари. Толкова.
Колкото до приятелството - много ми е мило, че ме канят на сватби, но още по-мило ще ми е, ако през останалото време не ме държат дистанцирана от живота си. Защото колкото и сватби човек може да направи, не може вечно да смята, че поканата за една сватба ще го реабилитира за отминалото време. И, да, много съм щастлива за вас, наистина, наистина фактът, че не мога да откажа покана, трябва да е достатъчно показателен.

А за онази шега - с тези темпове, след 21 сватби и 7 години и аз ще срещна "любовта на живота си". Ей го къде е - пожелайте ми успех :)

ЗА-МИ-НА-ВААААААМ

на море!!!