Мъничка, мъничка моя

Всяка година на 8ми март рецитирах на мама това стихотворение. Миналата година със сълзи и със свито гърло, задавено едвам едвам го казах за последен път на мама. Няма я вече почти шест месеца. Най-много ми липсва гласа й и начина, по който казваше - "На мама момичетата".

Вече не сме ничии момичета.

Най-много съжалявам за моментите, когато мислех, че цялата обич, която ми се предоставяше, и цялото щастие, с което разполагах, ми се полагат по право и не трябва да се отплащам и да отвръщам. Съжалявам за това, че приемах родителите си за даденост, сякаш вечно ще са тук. И двамата си отидоха трагично и внезапно и нищо не би ме направило по-щастлива от само един момент, в който татко пак да ми се усмихме, или мама да ме погали, с нейната малка, жулеща и топла ръка.
Не знам какво стана с морското момиче? Пролените сълзи са морско солени и душата все по-малко морско слънчева остава.