Вече втори ден обратно в България си събирам мислите за този пост. Впечатленията се блъскат на изхода на главата ми с намерението да се разбият в клавиатурата без никакъв ефект. Но аз не възнамерявам да си позволя такава загуба. И така започвам...
С фактите
Баня Лука се намира в Босна и Херцеговина. Тя е столицата на република Сръбска - малка автомна и изключително християнска област в иначе мюсулманската Босна. Сигурно повечето от вас са по-добре запознати с войната там в началото на 90-те от мен - аз бях много малка тогава и това, което не си спомням, ми беше неудобно да питам. Посрещнаха ни на автогарата в неделя вечерта след 12-часово пътуване двама усмихнати младежи, които побързаха да ни запознаят с основните факти около Баня Лука. Казаха ни с известна тъга, че последната война е успяла да унищожи всичко, което си е струвало да се види преди там. Но с оптимизъм допълниха, че сега градът се строи отново и всичко е абсолютно ново и обновено. И наистина - всички високи сгради в Баня Лука са минало, видяхме само десетина и ни ги показаха като забележителност. Всъщност не са по-високи от петнайсетина етажа. Баня Лука се намира в долината на река Върбас, обградена от невисоки хълмчета и застроена с ниски къщички. Малка, но все по-разрастваща се (в момента около 200 хил. души) и много много красива и зелена. Сякаш недокосната от урбанизацията тя съчетава в себе си това, за което всеки може да си мечтае - хубава природа и чист въздух от една страна, съчетано с градски живот и разнообразие, на което е свикнал всеки съвременен млад човек.
Получихме обичайната обиколка из града по необичаен начин - съвсем спонтанно - просто ни взеха и ни разведоха. Имаше какво да се научи от двете момичета, които ни развеждаха - както за града, така и за начина, по който да оцеляваш след несгодите и да се обръщаш обратно с достойнство и с почти никаква горчивина. Показаха ни църквата, наскоро възстановена от бомбадировките, която още не е пусната в експлоатация, но на всеки петнайсет минути камбаните бият, сякаш с всяка изминала минута се бори за оцеляване и камбаните известяват тържествуването на победата. Оказа се, че няма нито една джамия - всички са съборени от жителите на Баня Лука. Явно нямаше и нито един мюсулманин там, всички християни от Босна и Херцеговина са се прибрали на едно място. На едно невероятно красиво място, където реката Върбас спокойно разливаше водите си - зелени и умиротворени след бясното препускане към долината, а върбите наоколо, докосвайки ги с клони, се отразяваха в повърхността, вървях, мислейки си какъв какъв късмет имат хората да живеят и учат тук. И тъкмо споделях възторга си с тях, когато Радмила (едното момиче от домакините, прекъснало следването си заради войната и сега решила да го продължи) ме спря, за да ми покажи два високи блока, на всеки етаж, от които имаше дупка с опушени краища. По време на войната и при тотална липса на отоплителна система и комини, хората са използвали тръбите на парното за такива, като са горели всичко, което е можело, за да оцеляват.
Всичко това, заедно с факта, че отношението жени мъже в Баня Лука е 7 към 1, че навсякъде виждахме инвалиди и че населението е изключително младо, можеше да направи нещата много драматични, дори и трагични, ако не бяха хората. Тези топли, усмихнати, сърдечни, мили, отворени хора. Които се раздават, без да изискват нищо насреща, за които със всички сили важи приказката "Сърце да е широко", а то беше и още как. Хора, които не носят белезите от войната, или ако е така, не дават с нищо да се разбере, с достойнство и гордост обичат земята, на която живеят и възнамеряват да останат там, за да я правят по-хубава. И знаете ли, аз все пак бях на PhD семинар - всички, които участваха там са били в чужбина и въпреки всичко нямат никакво намерение да си тръгват. Направи ми силно впечатление изключителната организираност и задружие - беше достатъчно някой да предложи нещо и всички се заемаха да го направят. А дружьество - това е сръбската дума за приятелство. Нямаше нещо, в което да не са силни - и в работата и в партито. Струва ми се трудно да го проумея, особено заради факта, че все пак сме славяни, все пак сме на една и съща земя и въпреки всичко ние, българите не сме същите. Няма да я подхващам тази тема, но сякаш завистта е определяща при нас. С тях беше толкова лесно да се разбере човек. Сръбският е толкова близък и същевременно толкова далечен от българския. Има седем падежа, което е с един повече от руския, и не е лесно да се разбере човек, ако не е свикнал. Въпреки всичко на петия ден от престоя имах чувството, че говорим един език - за Бога, аз имах чувството, че можем да се разберем и без думи. А знаете ли как се веселят сърбите - те пият, пеят, танцуват хоро, пляскат, радват се и се смеят - като за последно. И този ентузиазъм, тази любов към живота струи от всяка дума, действие, ако щете пора. И е заразна.
Накрая искам да направя едно обобщение с нотка на горчивина към нас самите. Баня Лука е по-европейският град от София - с оправени улици, с инфраструктура НАВСЯКЪДЕ пригодена за инвалиди, с десетки пешеходни светофари. Много силно впечатление ми направи също така и чистите тоалетни по всички заведения и фактът, че никъде не се заключваха - това си остана загадка за мен до края на престоя ми. И все си мисля, че хората и градът са едно цяло и такива, каквито са хората, такова ще бъде и мястото където живеят.
Баня Лука е кътче, запазило хубавото от миналото в себе си, въпреки устремно прелитащото време покрай него, едновременно бързоразвиващо се и и пристъпващо със спокойни и сигурни крачки там, където му е мястото. Надявам се, обаче, че винаги ще остане там, където е в момента, а именно - някъде между Изтока и Запада.
