Недомлъвки

Понеже цяла седмица не съм писала си бях намислила доста неща.
За новата ми чанта. За все по-увеличаващите се на брой розови самобръсначки в банята (опасно явление или природен феномен?!). За бръчките. За най-щастливия ден (научно било доказано, моля ви се). За баловета (когато се оказва, че цяла България има коли за по 100 хил. евро)
Само че в момента ще пиша само за взаимното съжителство. Тука ми идва една преупотребявана метафора - все едно да се движиш по острието на бръснач. Заради такива моменти ми иде да си обера багажа от хубавата ми квартира и да се изпаря в небитието и никога, ама никога да не се обадя на тези хора. Има такива моменти, когато се дразня и си мълча и просто чакам да ми мине и такива, в които се дразня и решавам да не си замълча. Е, винаги съм съжалявала за това. Защото всичко ми се връща стократно и както и днес се разтрепервам и вдигам кръвно. На другия, естествено, му олеква - щом ми се е разтоварил по библейски си е измил ръцете и не мисли за последствията. Не трябва да пиша за това, когато съм бясна, защото знам какво ще се получи. Дали въобще ще го напиша е друг въпрос. Искам и аз някъде да се разтоваря, а не да редя празни приказки, докато чакам аналгина да подейства. За да има поука от тези недомлъвки, ще дам един съвет - пазете се от хора, които нямат културата да изслушват и да се вслушват.
Или направо живейте сами. С коте. (такова ангелче като Ишмаел, како, обаче трудно ще намерят, не мислиш ли?:))