Нина от Марс

Търся Земя. Земя, обади се.
Преди някой да си помисли, че вече съм тотално изтрещяла, бързам да обясня. Какъв ви е проблемът с общуването, бе хора? Защо зад всяко добро желание за разговор се търси задна мисъл? И докога ще продължава това?
Общуването се е изродило до такава степен, че за да започнеш разговор трябва да преминеш първо през онлайн варианта му. Лошото е, че става все по-лесно да говориш онлайн и все по-трудно на живо. Кое му е толкова привлекателното на това, аз все още не мога да разбера. Издигаш безкрайни бариери пред себе си, криеш самоличността зад хиляди никове, навсякъде ти трябва потребителско име и парола. Не, това не е проблем само на деветдесетте. Аз тогава още не можех да ползвам компютър, за Бога.
Наистина, сега е много по-лесно да откриваш приятели, но много по-трудно да ги запазиш. И сега приятелите ти са ей тука - на един клик разстояние, и все по-рядко на една ръка пред теб. Пък и бира виртуално е трудно да се пие.
Блогирането пък е едно форма на душевен ексхибиционизъм, при който границата между неприкосновеното и общодостъпното се обръща. И всичко това заради проблеми с общуването. Не че отричам интернет като глобална общност и дрън-дрън, просто когато това стане основния ти начин на живот, според мен трябва да поставиш край.
Да се върна там, откъдето се почна: защо зад всеки опит за подаване на ръка онлайн се търси скрито значение. А може би няма - мен ако ми подадат ръка в трамвая ще благодаря, ще се усмихна и ще си тръгна, няма да измислям хиляди причини. В трамвая, обаче, аз виждам човека, който е до мен, освен това виждам бабите и дядовците, които са истинската история на отношението между хората(част от тях поне). Те не само разговарят, те го правят с истински устрем.
Понякога нещата са много прости и желанието да общуваш си е... ами точно желание да общуваш. Не си отчаян, не си търсиш някой да те наебе (извинявайте за израза, ама), просто предлагаш и не търсиш нищо в замяна. Вярата в хората също никога не е излишна. Нали търсейки приятели, все пак намираш себе си.
В мен ли е проблемът или в останалите? Или аз изоставам. Писна ми да бъда нечие присъствие в кю-то, искам си обратно дългите летни вечери навън, на разговор, на бира.
А и последно - скъпи, уважеми мой читателю (имам съмнения, че си само ти, Пламко) проявете импулсивност някой път и просто се запознайте с някого. Не онлайн. Преподавам също така уроци по изчистване на задните мисли и доверие в хората. Ако някой има желание - тука съм, и дишам, и мърдам, и ми се пие бира.

PS. Обърканото ми словоизлеяние, естествено, отново е в резултат на нещо, което непрекъснато ми се случва и почва да ми омръзва. Аман!!! (умирах да го кажа)

Без излишен драматизъм

Много модерно е тия дни да се слагат разни логове насам натам - я по форуми, я по блогове. Интересното е, че все си мисля, че излагайки по този начин себе си на показ демонстрираш отчаяната нужда от внимание, която единствено и само е предизвикана от самота. Всъщност не е ли цялото блогиране такова? Някъде бях чела, че блоговете се делят на лични, социални и незнамкаквиси още. Е не е вярно всички са ужасно лични и авторите с всяка дума и дори запетайка се опитват да се домогнат до вниманието на останалата част от техния свят. Моят блог също не прави изключение.
В този дух да безжалостно оголване на душата се реших и аз да сложа един разговор. С малко хора не общувам често лице в лице и контактът с тях онлайн ми е много важен. Още по-малко хора пък упорито продължавам да търся, въпреки че се виждаме два пъти годишно. И понякога се чудя как възприемат вниманието ми и желанието да се чуваме. Не не се чудя, всъщност много добре знам, а в такива моменти още повече се присещам защо толкова рядко го правя.
Хайде сега без излишен драматизъм, тази вечер и без това съм доста непоследователна: аз съм с шльокавицата, става ясно името на другия в текста. Анализ на това поведение няма да правя, а за да не водим повече такива разговори, трябва да не се чуваме изобщо.

[20:01:14]откъде го включваш?
[20:01:43]ot volume-to
[20:01:52]хмм...
[20:02:11]аз имах подобен проблем, но не със скайп, оказа се че имам два контрола върху микрофона...
[20:02:21]ама това под линукс...
[20:03:02]mi toi predi si rabote6e po edno wreme totalno otkaza oba4e
[20:03:39]хммм
[20:03:58]не знам Нина. Не можеш да се справиш с един уиндоус
[20:07:04]eto wijda6 li zatwa se qdosah oniq den
[20:07:11]wednaga po4wa6 da se zaqjda6
[20:07:31]wednaga go obry6ta6 na"kakyw komp injener si kato ne moje6 da se sprawi6 s edin windows"
[20:07:35]mi mersi andrey
[20:07:44]за к'во ми благодариш?
[20:08:24]mi za otno6enieto
[20:08:33]аха
[20:08:35]моля
[20:08:38]пак заповядай
[20:11:09]kakwo to4no te e qd w momenta na men samo ne moga da razbera?
[20:11:27]че не ти работи микрофона
[20:11:28]iznerwen li si ne6to?
[20:11:29]т'ва ме е яд
[20:11:39]e kwo da naprawim sega kato ne raboti
[20:12:25]ами събереТЕ се дружинката и групово го оправете
[20:13:02]Галя, фенката на Уиндоус без проблеми би трябвало да се справи
[20:14:02]andrei kakwo to4no ti stawa?
[20:14:17]nqkakyw problem li ima6? iznerwen li si ne6to
[20:14:19]Какво да ми става?
[20:14:31]Казах ти защо съм изнервен, Нина
[20:14:51]i za6to se nerwi6 moje6 li da mi obqsni6??
[20:15:09]ЗАЩОТО НЕ ТИ РАБОТИ МИКРОФОНЪТ!
[20:15:27]i kakwo ti puka na teb dali 6te mi raboti ili nqma da mi raboti mikrofona?
[20:15:49]pri polojenie 4e na men en mi puka ne wijdam 6to trqbwa na teb
[20:15:50]така, пука ми
[20:16:03]щото например не мога да те чуя
[20:16:23]там горе не може ли да прещрака малко?
[20:16:42]i misli6 li 4e sled cqlata taq kawga kogato mi se cupi6 i mi se zaqjda6 kato malko mom4e az 6te iskam da te 4uq?
[20:16:53]днес едва ли
[20:17:04]то ти ще ме чуеш, аз няма да те чуя...
[20:17:43]a smqta6 li 4e towa e prawilnoto otno6enie kym men izob6to?
[20:17:58]i az 6te tyrpq takiwa ne6ta ot koito i da bilo
[20:18:22]dori sestra mi ne si pozwolqwa da mi dyrji takyw ton
[20:18:37]bilo to i pi6eiki
[20:18:38]аз да не съм сестра ти?
[20:19:30]imenno ne si
[20:19:34]тогава
[20:19:40]ne si mi tolkkoz blizyk kato neq uwerqwam te
[20:19:47]щом тя не може да си позволи, може аз да си позволя
[20:20:16]naprotiw towa koeto moje ili ne moje da si pozwoli6 sprqmo men az go opredelqm ne zabrawqi
[20:20:30]хаха
[20:23:03]айде
[20:23:18]отивам на пазар

Това е. Все пак се опитвам да разбера.

Чакам ви, ДИДИ, идвайте си по-скоро. Толкова се радвам и нямам търпение!
Откога чакам...:)

Представяне

Мислейки как да наваксам, затова че не съм писала 20 дена, всъщност ми хрумна, че не съм се представила.

Здравейте, всички. Казвам се Нина и съм на 24. Това като че ли не е най-подходящото начало.
Добре, казвам се Нина и преди не-много години прекарвах най-щастливите лета в живота ми. Лета с мирис на море и печени миди и вкус на солена морска вода, с вечните ожулени колена и порязани от миди стъпала, с жегата на нагрятите калдъръми и изсъхващата на слънце мокра солена глава. Слънчевите лета на моето детство.
Научих се да плувам чак на 12, от срам от пояса. Заради този пояс, пък и за по-бързо се къпехме на камънаците под нас. А те ни се отплащаха с ъгловата топлота и успокояваха водите на морето. Как ми липсва безметежността и безгрижието. Липсва ми и усещането на топлата земя под краката ми и успокояващата мисъл, че винаги, когато пожелаеш можеш просто да си хванеш сандалите в едната ръка и да наджапаш в дълбокото.
Същите тези дружелюбни камънаци през зимите замръзваха и се превръщата в преграда между разлютеното море и брега. На замръзналите локви се пързаляхме и палехме огън. И бой много съм яла заради това. Ама нищо не може да се сравни с миризмата на пушек и крехката илюзия за топлина.
Разбира се, съм далече от мисълта да пиша мемоари. Дано само съм успяла да ви въведа в атмосферата. А сега и фактите.
Научих се да чета с "Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада", сричайки на кака, докато се къпеше в банята. Тогава много я мразех, да знаете (и книгата, и кака). Научих таблицата за умножение като декламирах по всяко време пак пред кака.
Счупих си предния зъб на 11 - стената на църквата до нас ми се изпречи на пътя. На нея нищо й нямаше, а мен татко ме успокояваше с "юнак без рана не може".
После се научих да правя балони с дъвката и малко след това да плувам. Все фундаметални за моето израстване знания. Мама ми каза, че ще стана много глупава, защото не чета и книги и някакси успя да ме накара да прочета първата си книга. Мама е най-мъдрата жена на света. Не съм спирала да чета оттогава.
После нещата шеметно се завъртяха. Имаше ги тези дълги лета и забавни зими и колкото повече пораствах, толкова летата ставаха по-къси, а зимите по-малко забавни.
Ето ме сега оттам - откъдето започнах.
Аз съм Нина и съм на 24. Обичам: лятото и зимата, слънцето и снега; да чета и да смея; мама, татко и кака. Плача на филми, пия много бира и понякога се напивам. Мразя: хората да ме виждат как плача, да се чувствам самотна и да ми е скучно; мразя състоянието си в момента, защото съм несигурна и озлобена, а и се страхувам. Умна съм, освен това съм хубава и скромна. (И знам, че винаги ще има по-умни и по-хубави от мен, но едва ли толкова скромни.:))
Това е душата ми на показ - наивна, гола и беззащитна. Споделям, без да очаквам да разберете. Просто имам нужда. Не бъдете лоши - откровеността е рядка добродетел.

Честит първи юни!!!

За малко да ви забравя, малки, големи и още по-големи момичета и момчета!:)

Срещи от третия вид или колко печелят таксиметровите шофьори

Да, знам, че от 10 дни не съм писала - чувствам се виновна, доволни ли сте:P
Обаче днес страшен и още по-странен ден. Върви ми на срещи. Първо срещнах супер случайно един стар близък познат. Второ една приятелка, която ме зарадва, че е станала докторантка и то в Германия - точно за това, за което се бореше. После една бивша съученичка - в автобуса, на път за Ст. град. Там естествено отивах при дипломния ми ръководител.
И накрая за капак на връщане към вкъщи ме кара таксиметров шофьор-системен администратор. Ами да, правилно сте разбрали - системен администратор. Той всъщност не си призна много направо, че е сисадмин. Първо се заприказвахме за мен и меи-то, естествено, и разказвайки, че е завършил електроника, някак си вмъкна, че до ден днешен се занимавал с компютри. И така до края и до моето възклицание: "Ама верно ли сте системен администратор". Страхотен тип. Усмихнат, мустакат и интелигентен. Знаех си аз, че не е типичният таксиджия като ме посрещна с думите: "Аз никого не съм връщал досега за адрес." Оказа се, че замествал съседа си таксиметров шофьор, който лесно бил решил проблема със семейния си бюджет, карайки такси. Дневните смени жената, нощните той. За нещастие си счупил ръката. И така близкият семеен приятел и забележете СИСТЕМЕН АДМИНИСТРАТОР предложил той да поеме нощните смени. Всъщност мотивът му точно не е ясен - ако има работа за хубава заплата през деня, как му остава сили и през нощта да кара. Явно не е само личната услуга, а нещо друго.
Обичал и вярвал в свободния софтуер. Водил курсове в меи-то за мрежова сигурност. Защо всички таксиджии не са като него? А и оправда едно мое подозрение - колко всъщност взимат бакшишите: Ми колкото един системен администратор, колко!
В крайна сметка парите не са най-важните, това мисля, че съм го казвала нейде си.
А казах ли, че ми е личното мото за близките от 2 до 5 години:)

Недомлъвки

Понеже цяла седмица не съм писала си бях намислила доста неща.
За новата ми чанта. За все по-увеличаващите се на брой розови самобръсначки в банята (опасно явление или природен феномен?!). За бръчките. За най-щастливия ден (научно било доказано, моля ви се). За баловета (когато се оказва, че цяла България има коли за по 100 хил. евро)
Само че в момента ще пиша само за взаимното съжителство. Тука ми идва една преупотребявана метафора - все едно да се движиш по острието на бръснач. Заради такива моменти ми иде да си обера багажа от хубавата ми квартира и да се изпаря в небитието и никога, ама никога да не се обадя на тези хора. Има такива моменти, когато се дразня и си мълча и просто чакам да ми мине и такива, в които се дразня и решавам да не си замълча. Е, винаги съм съжалявала за това. Защото всичко ми се връща стократно и както и днес се разтрепервам и вдигам кръвно. На другия, естествено, му олеква - щом ми се е разтоварил по библейски си е измил ръцете и не мисли за последствията. Не трябва да пиша за това, когато съм бясна, защото знам какво ще се получи. Дали въобще ще го напиша е друг въпрос. Искам и аз някъде да се разтоваря, а не да редя празни приказки, докато чакам аналгина да подейства. За да има поука от тези недомлъвки, ще дам един съвет - пазете се от хора, които нямат културата да изслушват и да се вслушват.
Или направо живейте сами. С коте. (такова ангелче като Ишмаел, како, обаче трудно ще намерят, не мислиш ли?:))

Кратки

В петък получих мейл от дипломния ми ръководител. На кратко ми казваше, че до 30 юни трябва да съм готова с дипломната работа + статията, която ще пишем върху нея за научната конференция.
Толкова се притесних, че цял ден нищо не можах да направя.

В събота от желание да уча рисувах, ходих да разгледам новия Сити Център София, пихме бира в градинката на НДК и пазарувахме от Пикадили. В крайна сметка си легнах - защо да развалям ползотворния ден?

И накрая в неделя имах голямото желание да пера и да простирам цял ден, но всичко се изчерпа само с три перални. Все пак учих.

Днес пак учих. Мразя Гаус, Поасон и Лагранж, в този ред на мисли да не забравя да спомена и Коши. Обнадеждаващ е фактът, че все пак свърших някаква работа и на работа.
Започнах да се притеснявам, че от много учене ще си съсипя развитието.

Another brick in the wall

Тази история започва преди около 3 месеца. Но не се знае как ще завърши.
Всъщност началото е от преди около 6 месеца. Но в такива подробности, аз няма да изпадам.
В един много мразовит януарски следобед аз пристигам за поредния оглед на квартира. Естествено сама. Болна съм от ангина и ужасно ме боли гърлото, както може би се досещате. Спомням си негативизма, който обичайно изпитвах, когато брокерката ми се обаждаше за поредния оглед. В случая попадам тук, на върха, на Бигла. И се оказвам смаяна от апартамента, който макар и в трагично състояние, беше с пъти по-добър от всички останали, които гледах. Обаче холът - преходен. Пълно нещастие. Иначе човекът, пълномощник на хазяйката, тук за краткост наричан майстора (той е главният герой да подскажа, но дори и като такъв не заслужава да го пиша с главна буква), се оказва далновиден. Ние имаме фирма, ние се занимаваме точно с това - ето тука по средата на хола ще ви преградя. Ще стане страхотно като истинска стена, казва той.
Блажени са вярващите.
Повярвахме му - той лесно убеждава, както и всички останали. Малко се чувствах виновна, че ги подведох. Вече не - аз останах най-разочарована и излъгана от всички, на другите май просто спря да им пука.
Последваха няколко проекта, премина се от най-удачната идея към най-безумната идея, ама която да се хареса на всички. Измислил съм го един път, каза той, всичко е на основата на гардероба, към него ще се прикрепят плоскости и в крайна сметката на стената ще има само 2 дупки. За пред хазяйката - един гардероб с надстройка. Всички доволни и щастливи, дадохме предплата и се разбрахме за след две седмици.
Мина се един месец - майсторът не си вдига телефона. Още половин месец - майсторът продължава да не го вдига. Стана известен сред апокрифните среди като "майстора, който не го вдига". Към края на втория месец се обади - идвам. И дойде - разпроби целия таван и две стени. Вкъщи стана като в "Топло". После още един месец му трябваше да приключи стената - накрая и сами си я боядисахме. Това е майсторът, който хем го не дига, хем бавно свършва. Изначалният майстор. Баш майсторът.
Всичко, което претърпяхме - пълния тормоз и от страна на съквартирантите, както и от майстора, последвани от притеснения, след като всичко се оказа не така както го искахме; две нощи не спах от ужас, че ще ни изгонят заради малоумието му, а на първата, за да се успокоя пих 3 ракии - големи; около двете седмици, в които живяхме със стълба по средата на стаята, кофа с латекс до нея и найлони по пода под разпиляните инструменти; поне стоте телефонни разговора с майстора - всичко това описва една съществена част от живота ми в последните три месеца. И всичко това е заради Стената.
И ето я стената - в своето величие е съизмерима само с Великата китайска стена, с мъката и нервите, които е причинила - с Берлинската стена (но това е зловещо сравнение, все пак я събориха).
А всъщност прилича на хладилник.

Иска ми се накрая да кажа, че сме отървали от майстора за вечни времена - но, уви, всичките комплекти инструменти стоят във фоайето, стълбата е на балкона, а не се знае какво ще му хрумне този път. Става малко като в разказите с неочакван край на Роалд Дал. Той даже не е неочакван, а по-скоро отворен. Изтръпвам.
А даже не сме казали на хазяйката...

За убиване на времето...

Петъчно съм разсеяна и разхвърлена, в прибавка ме боли главата. Имам вече много сериозни резерви към Загорката. Не може да има вкус на спирт и всички да ми твърдят, че това е най-хубавата бира в България. Моля ви се тогава ми обяснете как от 4 бири и половина ме цепи главата вече цял ден, ако не е чист спирт това.
И така мама пристигна:) Довечера ще я водим на театър, а утре заминаваме за Мелник, почти нямам търпение. И понеже си изпускам за пореден път урока по рисуване, ще гледам да наваксам със снимане. Жалко, че нямам по-хубав фотоапарат. Мислех да взема служебния, ама кака ми вкара някакви резерви и паранои. Всъщност има още време да реша. Този път обаче Ния, моята художничка, ми заръча за домашна работа да рисувам по снимките. Това ще бъде интересно - някакво сериозно предизвикателство за мен изглежда.
И естествено днеска тотално пренебрегнах дипломната работа. В момента в главата ми е страшна каша от разните му там ЧДУ, шейп функции и метода на Галеркин. Аман! Един приятел вчера ме попита дали съм забърсала някое гадже. Аз казах не, ама за сметка на това забърсах няколко уравнения, даже десетки:)
Отново се разсеях - бях си намислила точно какво ще напиша го забравих. Лидия често правеше така (тя и сега е такава де) - влиза в редакцията и казва "Измислих страхотно заглавие за първа страница снощи... Ама го забравих.":)
А, да, сетих се - един приятел днес ми напомни за цитата, който ми висеше на вратата на стаята в общежитието. Беше на Кърт Вонегът от словото му пред випуск '97 на MIT. И си висеше там с ясна цел - за самоуспокоение и самозаблуждение:

Не се чувствайте виновни ако не знаете какво искате от живота. Най-интересните хора, които познавам не са знаели на 22 год. какво искат от живота. Някои от най-интересните на 40 год. все още не знаят.

Аз непрекъснато ги сменях тия цитати - по едно време, когато ме опукаха на изпитите втори-трети курс, там имаше цитат на Пратчет и по-точно на Смърт:

Не съществува справедливост, съществувам само аз.

Но този на Вонегът се позадържа до края мисля:) Ами съвсем актуален е и досега, макар че си мисля, че знам донякъде какво искам да направя със себе си. Това обаче си е цяла тема за пост и не е за сега. Цялото слово е доста добро всъщност. Това

Understand that friends come and go, but with a precious few you should hold on. Work hard to bridge the gaps in geography and lifestyle, because the older you get, the more you need the people who knew you when you were young.

е страхотно. Струва си точно този съвет да последваш:)
Ами разпилян се получи този пост, малко като за отбиване на номера. Но следващия път - повече.

Нещо лично ей така

Не съм се ориентирала каква да бъде целта на блога. Гледам, модерно е да пишеш донякъде абстрактно, без да засягаш прекалено лични теми и същевременно това да забавлява читателите ти, като темите са злободневни или такива, каквито те вълнуват, или мислиш, че ще развълнуват читателите ти. И понеже аз по цял ден чета форуми, блогове и каквото още може да ви мине през ум, предпочитам да чета именно такива постове - неангажиращи, с внимание към читателя, предизвикващи желание за диалог. Ми май не ме бива много така да пиша, или де да знам?!
Във всеки случай днес, съм ужасно разсеяна - то си личи по начина, по който пиша. Така че обстойният анализ, който възнамерявах да направя на себе си и в частност на блога, както винаги се отлага във времето. Затова пък ужасно ми се иска да споделя нещо лично ей така - просто детски навик още в мен живее:) Изпратих Андрей. Купих си обувки. Епилирах се. Ей тези три неща за 3 дена. Андрей ще ми липсва, но не толкова много, без това се уморих от намеци и не-намеци и други работи...И, Андрей, ти ми каза, че не ги четеш блоговете, така че ако се направиш на обиден - веднага те хващам в лъжа:)
Най-после започнах да се занимавам сериозно с тази дипломна работа. Тя стана донякъде митична - винаги си намирам оправдания с нея. Защо не си търся нова работа - заради дипломната,нямам време за рисуване, за спорт, за мъже, за нищо нямам време само и само заради дипломната, а аз де факто не съм почнала да я пиша. То явно всички очакват някакви чудеса от мен - и най-много дипломния ми ръководител. С предната успях да се справя на границата на нервното разтройство и проявеният героизъм беше с цената на "кървав пот", но тази май ще е много повече от това.
И вървя пеш до работата. Чичо Стефчо-охраната каза, че така както съм си вървяла току виж и гадже съм си хванала, дет са викало. Чичо Стефчо не беше и подозирал как ще му отговоря.:) Километрите са към 3 - 35 минути по нанадолнище, толкова за физическата ми подготовка:) Бирите също са по 3 вечер вече, толкова за диетата ми:)
И толкова за днес:)

Още има люлякови нощи...

Люляците са цъфнали. Навън е едно такова романтично, чак сърцето ти плаче за щастие.
Неповторим е мирисът на пролет иии (тук ще ви изненадам) още нещо...
Още ми е трудно да пиша в блога, защото съм ужасно отвикнала да пиша. Трябва да имам Идея. Но тя винаги е някакси недооформена и след премислянето изчезва. Затова реших да пренебрегна Идеята, а да наблегна на Спонтанността (ех, че сложна дума). И да се водя от Настроението. Същото е малко носталгично, с тъга към нещо отминало и същевременно близко. Уча се отново да бъда сама - зимата е лесно и без това цялото време е мрачно, заедно с настроението. Но сега през пролетта, когато сърцето тръпне и претръпва, когато искам или не - виждам красотата навсякъде, и когато изглежда толкова лесно да бъдеш щастлив, именно сега нещо те дърпа назад и ти припомня, че някак-си-нещо-си се изплъзва.
Люляците са цъфнали. Небето е точно този отенък на синьото, който много обичам (а вие нали знаете, че синьото идва, когато зеленото се усмихва). И всичко е в правилните цветове - любимите ми.
Люляците са цъфнали. И това наистина е последното нещо-като-оплакване-и-самосъжаление, което ще чуете от мен. Обещавам! И се заклевам на вас, многобройни мой читателю, събрал всичко в едно тяло, мила ми како:) (Вземи коментирай най-сетне, аман ма како, без тва само ти четеш:Р)
И да излезете да ги видите тези люляци. НЕПРЕМЕННО!

Търся си...

мъж. Висок, хубав и синеок.
Ааайде от мен да мине - може да не е синеок, да е висок е важно.
А мои снимки може и да приложа при поискване;) А най-добре на живо и на по бира:)

Предложения?

За ползата от косматите крака

Понеже този пост го почвам сигурно от месец - сега много бързо ще го завърша.
Косматите крака най-сигурно предпазват от секс на първа и единствена среща. В крайна сметка при такъв секс може да се достигне до безкрайни усложнения.
Момичета, ако не сте сигурни, не си бръснете краката. Моля.:)

Devil. Inside. Enjoy.

И ето ме отново:) Възнамерявах да напиша ознаменуващ пост за името на блога. Ето вече е кръстен и гордо се показва наляво надясно, но все пак само на подбрани хора. Devil Inside ми е прякор, подарен от един приятел, както и всички останали мои прякори. Както си възнемарявах мина повече от една седмица, затова сега анонсът е кратък, но дълбоко информационен!
Честитo, блогче, да си ми живо и здравооооо:)

А аа аааа
Защо така ми слага датата и часа???
Снощи нещо се е объркало, вчерашния пост го дава все едно е от първи април:)

Надявам се и вярвам

Надявам се и вярвам... е една песен, май на братя Аргирови. Лично аз я знам от репертоара на НЛО и по-специално "Как си ти, как си ти" - ааа който е слушал плочите на нло-то ще знае.
Ама мисълта ми е далеч от това да ви обяснявам за гения на нло, още през 80-те.
За първи път измислям заглавието преди поста. Всъщност при положение, че ми е едва втори-трети по-сериозен пост, всичко ще ми бъде за първи път:). А и за да бъда докрай честна от вчера съм го замислила този пост, така че все пак заглавието е измислено след поста. И въобще хронологията на написването не е важна, важна е идеята.
И така вчера времето беше повече от чудесно... за понеделник. Мрачно, студено, с едни много много ситни капчици дъжд, от този мокрещия вид. И понеже новата квартира е изпълнена и с нови преживявания, като плащането на сметки например, аз логично се бях насочила към най-близката каса на БТК снощи. Засега аз се занимавам със сметките, а пък да видим кога ще ми писне. Касата е в квартала на около километър от къщи. На отиване бях нацупена и гледах тъжно от трамвая мокрите улици. Слязох, намерих го този супер-модерен-център-каса и се заприбирах пеш към другия край на квартала.
Един от рядките моменти напоследък, когато съм се чувствала спокойна и в мир със себе си. Същите ситни мокри капчици вече повече освежаващи, сякаш природата лично се е захванала с хидратацията на моята кожа, и един обещаващ мирис - на свежо, зелено и възбуждащо, и тези напъпили листа по дърветата - въобще пробуждане с пълна сила. Не слънчевото време носи духа на пролетта, първият пролетен дъжд я прави истинска. И светлината - приглушена и срамежлива, едва проникваща зад облаците и същевременно толкова прекрасна - късен пролетен дъждовен следобед.
И се прибрах с нова енергия и нови сили - надяваааам се и вяяярвааам:))
Затова пък днеска - пълна катастрофа. Целия ден ми е криво и ми се спи. Единственото хубаво нещо беше статията, която прочетох. Линк утре ще дам днес ми се спи(ауу и се повтарям):)
Не знам, малко необичайно ми е това блогване - хем писане, хем не-насериозно. Нали отдавна не съм писала... Странно ми е изведнъж да почна и то в такива количества.
А и имам нужда от насърчение... Айде ма какооооу:Р

Името, името

И в този момент се сещам, че още не съм си измислила име на блога.
Како, ти какво ще предложиш?

Много ми е трудно със заглавията

С такъв голям ентусиазъм си направих акаунт, а ето че въобще не пиша.
Навремето го правих - много често, в момента, в който стъпих в Техническия университет (оттук нататък наричан от мен за краткост ТУ или просто меи-то) цялото вдъхновение на младежката ми душа си отиде. Било то от прекалена заетост (бурен живот го наречете), било и защото най-сетне се сблъсках с реалността със страшна сила, дотогава просто живях защитена от мама и татко. И изведнъж баааам Ст. град, бааааам домакинска работа, баааам тотална липса на лично пространство (не че ми е липсвало чак толкоз през първите години). Еуфорията от тази самостоятелност така те сграбчва, че се усещаш по средата на трети курс и изведнъж колко бързо минали годините:)
И така ето ме пак, много порастнала и отново застанала пред "белия лист". Няма ме вече в Ст. град и много бързо минаха годините. Още не съм се съвзела от смяната на обстановката и честно казано ст. град страшно много ми липсва. Затова го почнах този блог. ..

Пък и нали трябва да си имам оправдание да не си пиша дипломната работа.

Стефчо

На Стефчо му беше студено на ушичките